2. radostinalassa
3. zahariada
4. mt46
5. varg1
6. leonleonovpom2
7. wonder
8. sparotok
9. kvg55
10. planinitenabulgaria
11. rosiela
12. bven
13. apollon
14. hadjito
2. geraltofrivia
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. simonata
7. metaloobrabotka
8. djani
9. iw69
10. rosiela
Прочетен: 521 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 29.11.2016 17:11
Веднъж тя се чувстваше не точно изморена, а по скоро подобно като онова чувство, което понякога ние хората изпитваме, когато не ни се говори с никой и искаме да останем сами. Тя не беше домошар, дори я побиваха странни тръпки при мисълта, че ще прекара цял ден сред някакви безчувствени и безизразни стени. Така излезе тя навън с мисълта да тича и да се отпусне, да забрави, да бъде едно цяло с това безкрайно и красиво дружелюбно небе. Отиде на същата тази поляна, която познаваше по – добре от всичко на този свят. Детските зимни ваканции и пъртините нарисувани с толкова наивно детско истинско щастие и усмивки. Летните почивки споделени там с най – близката и приятелка. Седяха с онова неприятно, глождещо и припряно чувство, че още не са започнали да изпълняват задачите дадени им в училище, а много скоро пак ще се започнат тези мъки. Смяха се по онзи безгрижен начин, сякаш знаеха, че са деца и че няма да им се карат много много. Чоплеха семки, гледаха града, обсъждаха хората и живота. Те определено прекарваха доста време на тази поляна.
Докато бе потънала в своите мисли тя забрави, че иска да тича. За какво ли пък и беше това? Бе станала на двайсет години и кой знае колко ли би било смешно, ако някой я бе видял отстрани. Започна да прави дири по зелената трева, вървеше бавно с наведена и замислена глава. Отдалечи се, спря се и се обърна назад. Къщичката, в която бе отраснала и живееше сега, бе се изгубила от погледа и. Обърна глава настрани и го видя. Същия този непроменен от спомените и град. Тя познаваше тази гледка и като дете обичаше да идва на същото това място и да наблюдава залеза, който винаги предизвикваше у нея възхищение. В този момент, обаче, дори града и се стори самотен. Някак изрязан, с тъмни и грозни глухи сгради, с черен дим надвиснал като мрачната сянка на човешкото его. За миг дори се унесе от звуците на градската суматоха, коли, далечни клаксони, откъсачни стонове на деца играещи навън и разни такива. Смръщи се леко и продължи със същата тази наведена глава. Пред нея се разкри величествената дъбова гора. Пазеща толкова тайни. Есенните дни винаги са били причина за нейните философски размисли и леката меланхолия, в която тези мисли са плували, докато е ритала шумата с крака. Онзи шепот на листата и навяваше тъга, защото знаеше, че те вече са мъртви, а в същото време бяха загадъчно красиви. С нейната най – близка приятелка обичаха да се разхождат в гората денем. Разказваха си какви ли не страшни истории за самодиви, демони и изгубени души, които бродят нощно време там чакайки и примамвайки някое дете да се е изгубило само в мрака. Затова и гората има тази сила върху спомените и мислите и, защото тя винаги е била така загадъчна и интересна. В гората все е откривала смисъл, особено през тези два сезона, в които природата се променя и няма как ние хората да не забележим. Есента, когато сякаш няма нищо постоянно в този живот и все някога идва някакъв край, и пролетта когато идва новото начало и новите мисли и надежди разцъфват като една истинска природна картина, като едно прекрасно прераждане.
Неусетно и незнайно как, тя бе застинала, бе се взряла в една и до днес съществуваща пътечка, която може би завинаги е запечатала малките стъпчици на едно изпълнено с вълнение и любопитство дете. Момиченце с голямо два пъти колкото него яке, с огромна шапка, зачервен нос, измръзнали ръце и едни големи, големи очи, в които се отразяват падащи есенни листа. Бе започнало да се стъмва. Тя се усмихна на всичко, извърна се и започна да тича с пробуден ентусиазъм. Не защото я беше страх от бродещите призраци, тя дори бе забравила доста от тези истории, а защото се почувства смела, енергична и както преди. Сега града беше по – тих. Светеше в познатия монотонен и жълт цвят, но във въздуха не се разнасяше аромат на самота и тъга. Нейния невидим вечен другар я караше да усеща спокойствие, утеха и сигурност. Тя не се срамуваше да признае пред себе си, че все още е дете, че се чувства щастлива и неразбрана от никой друг така, както от себе си, защото винаги си е било така. Бяха изминали много лета, много зими, пролети и есенни дни, бяха минали години, но душата и не се беше променила. И както в природата има сезони, така и във всяка една човешка душа има едно колело. Това колело се върти спрямо чувствата, които ни обземат. Така страдаме, жадуваме, тъжим, радваме се и обичаме. Така и Аз в съзнанието си разбирам, колко малко ми е нужно за да бъда такава каквато съм. Ще тичам, ще се боря и живея, независимо кой ми се смее щом ме гледа да дивея по същата тази поляна.