Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.11.2016 17:04 - Аз съм дете
Автор: raina19 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 521 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 29.11.2016 17:11


 Тя обичаше да тича. Още от дете си беше такава. Харесваше и вятъра да си играе с кестенявите и буйни като нрава коси. Смееше се с глас понякога, когато бършеше насълзените си очи от същия този невидим, но вечен другар. Душата и бе толкова чиста и истинска, изпълнена с безкрайни мечти и надежди, а въображението и правеше от илюзията и измислицата нещо напълно възможно и истинско, нещо осъществимо на всяка цена.

Веднъж тя се чувстваше не точно изморена, а по скоро подобно като онова чувство, което понякога ние хората изпитваме, когато не ни се говори с никой и искаме да останем сами. Тя не беше домошар, дори я побиваха странни тръпки при мисълта, че ще прекара цял ден сред някакви безчувствени и безизразни стени. Така излезе тя навън с мисълта да тича и да се отпусне, да забрави, да бъде едно цяло с това безкрайно и красиво дружелюбно небе. Отиде на същата тази поляна, която познаваше по – добре от всичко на този свят. Детските зимни ваканции и пъртините нарисувани с толкова наивно детско истинско щастие и усмивки. Летните почивки споделени там с най – близката и приятелка. Седяха с онова неприятно, глождещо и припряно чувство, че още не са започнали да изпълняват задачите дадени им в училище, а много скоро пак ще се започнат тези мъки. Смяха се по онзи безгрижен начин, сякаш знаеха, че са деца и че няма да им се карат много много. Чоплеха семки, гледаха града, обсъждаха хората и живота. Те определено прекарваха доста време на тази поляна.

Докато бе потънала в своите мисли тя забрави, че иска да тича. За какво ли пък и беше това? Бе станала на двайсет години и кой знае колко ли би било смешно, ако някой я бе видял отстрани. Започна да прави дири по зелената трева, вървеше бавно с наведена и замислена глава. Отдалечи се, спря се и се обърна назад. Къщичката, в която бе отраснала и живееше сега, бе се изгубила от погледа и. Обърна глава настрани и го видя. Същия този непроменен от спомените и град. Тя познаваше тази гледка и като дете обичаше да идва на същото това място и да наблюдава залеза, който  винаги предизвикваше у нея възхищение. В този момент, обаче, дори града и се стори самотен. Някак изрязан, с тъмни и грозни глухи сгради, с черен дим надвиснал като мрачната сянка на човешкото его. За миг дори се унесе от звуците на градската суматоха, коли, далечни клаксони, откъсачни стонове на деца играещи навън и разни такива. Смръщи се леко и продължи със същата тази наведена глава. Пред нея се разкри величествената дъбова гора. Пазеща толкова тайни. Есенните дни винаги са били причина за нейните философски размисли и леката меланхолия, в която тези мисли са плували, докато е ритала шумата с крака. Онзи шепот на листата и навяваше тъга, защото знаеше, че те вече са мъртви, а в същото време бяха загадъчно красиви. С нейната най – близка приятелка обичаха да се разхождат в гората денем. Разказваха си какви ли не страшни истории за самодиви, демони и изгубени души, които бродят нощно време там чакайки и примамвайки някое дете да се е изгубило само в мрака. Затова и гората има тази сила върху спомените и мислите и, защото тя винаги е била така загадъчна и интересна. В гората все е откривала смисъл, особено през тези два сезона, в които природата се променя и няма как ние хората да не забележим. Есента, когато сякаш няма нищо постоянно в този живот и все някога идва някакъв край, и пролетта когато идва новото начало и новите мисли и надежди разцъфват като една истинска природна картина, като едно прекрасно прераждане.

Неусетно и незнайно как, тя бе застинала, бе се взряла в една и до днес съществуваща пътечка, която може би завинаги е запечатала малките стъпчици на едно изпълнено с вълнение и любопитство дете. Момиченце с голямо два пъти колкото него яке, с огромна шапка, зачервен нос, измръзнали ръце и едни големи, големи очи, в които се отразяват падащи есенни листа. Бе започнало да се стъмва. Тя се усмихна на всичко, извърна се и започна да тича с пробуден ентусиазъм. Не защото я беше страх от бродещите призраци, тя дори бе забравила доста от тези истории, а защото се почувства смела, енергична и както преди. Сега града беше по – тих. Светеше в познатия монотонен и жълт цвят, но във въздуха не се разнасяше аромат на самота и тъга. Нейния невидим вечен другар я караше да усеща спокойствие, утеха и сигурност. Тя не се срамуваше да признае пред себе си, че все още е дете, че се чувства щастлива и неразбрана от никой друг така, както от себе си, защото винаги си е било така. Бяха изминали много лета, много зими, пролети и есенни дни, бяха минали години, но душата и не се беше променила. И както в природата има сезони, така и във всяка една човешка душа има едно колело. Това колело се върти спрямо чувствата, които ни обземат. Така страдаме, жадуваме, тъжим, радваме се и обичаме. Така и Аз в съзнанието си разбирам, колко малко ми е нужно за да бъда такава каквато съм. Ще тичам, ще се боря и живея, независимо кой ми се смее щом ме гледа да дивея по същата тази поляна. 




Гласувай:
3



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: raina19
Категория: Поезия
Прочетен: 54263
Постинги: 28
Коментари: 11
Гласове: 1439
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031