Ако  любовта отиде при радостта и и каже, че без нея не може да съществува пълноценно,  радоста би отвърнала, че се явява като мираж в сърцата на хората, които не са успели да опитат от красивата любов. Да, те са чисти чувства, които се появяват, а в синхрон доставят най – голяма еститическа наслада на душата. Прошката е едно от онези чувства, едно от онези много силни качества, които изискват смелост за да съществуват. Тя крие зад усмивсата си мрак, който иска да превземе сърцето.  Чрез нея човек се опитва да забрави за присъствието му. Получава се нещо като ново начало, дошло от края. Един голям кръговрат от едни и същи чувства и емоции, но ако познаваме тези, трябва да знаем и за другите спохождащи. Прощавайки, човек върви по нов път , който изгражда с положителни емоции и разсъждения. По тази линия на миналото и бъдещето, той непрестанно преминава през пречки и тук идва съмнението, дали да си припомняш нещо всеки път , за което веднъж си събрал смелост да се усмихнеш и да го загърбиш, а то те преследва нагло след стъпките ти и те дърпа да се върнеш към него. Тук идва и търпението, на което разчиташ, за да ти помогне да получиш душевния мир, от който се нуждаеш и да премахне пречките по пътя, за да те отведе при щастието. Този, който успее да го достигне, да му се ослади от най – хубавата негова страна, а именно след  него да не дебне болка, то тогава той постига много. Би ли могъл човек, да хване щастието и да го държи на сила дълбоко в себе си, ако то просто не иска да стои там? Какво би успял да направи за да бъде трайно? Това прави ли го егоистичен? Или по – скоро живее в хармония. Веднъж човек, ако се е докоснал до истинското щастие, той се опитва да го задържи за кратко, за да му се порадва , или да го задържи дори завинаги, но това е невъзможно. Винаги ще дойде онова чувство което се нарича болка. Дали от спомен дали от някое дело, дали от някой друг или от нас самите, тя несъмнено е неизменна част от нашите мисли и душа. Тези, които бягат от нея са слабите. Изпитват страх, от това да са очи в очи с нейната ярост, която понякога е доста по – груба от най- мрачните ни мисли за нея. А тези, които плачат. Не , това не означава че са слаби, напротив , те са имали възможност да я усетят и да помъдреят,  да разберат и усмислят. Болката е все едно да те ударят по лицето неочаквано. Идва и със замах разбива всичко хубаво в душата и в мислите. По сила на бушуващите последствия от нея, е равна на любовта. Болката има мощта да причинява щети и да обърква изцяло мислите и емоциите , равна сила на тази на любовта. А какво става когато тези две чувства ни споходят едновременно? Удвояват всичко.  Тук идват объркването и следващата го тъга. След тях се появява и самотата. Човек изпитва нуждата от това да се съсредоточи и да усмисли. Да успее да вкара ред в съзнанието и сърцето си.